Стратегии за развитие и нови източници на заетост в селските райони

БОЖИДАР ИВАНОВ, РУМЕН ПОПОВ

Резюме: Провеждането на ефективна политика за развитие на селските райони изисква на първо място определянето на техния обхват, т.е. кои райони може да се считат за селски. Националната дефиниция на България определя като селски райони общините (LAU1), в които няма населено място с население над 30 000 души. Очевидно е, че България се нуждае от по-разгърната дефиниция за „селски район”, която, освен всичко друго, да позволява равни шансове до фондовете за подкрепа на местното развитие. Основната постановка в изследването, е че наред с другите критерии за определяне на селските райони, може да се приложи и критерия за дефиниране на ниво LAU 2 и по този начин всички населени места с население под 5 000 души се считат за селски район. Отчита се, че голяма част от селските райони притежават свои силни страни и потенциал, който бива природен, културен, които към момента е латентен и пасивен. Този потенциал трябва да се активира и съживи, което може да стане посредством външна интервенция и стимулиране. Много често градовете извличат ресурсите на прилежащите им селски територии, което води до обезличаване и загуба на разнообразие и идентичност, едно от най-големите богатства на селските райони. Това може да се спре и действащата зависимост да поведе селските райони в друга, благоприятна посока, когато крайният резултат от релацията село-град няма да бъде нулева стойност, а ще има се прояви ефекта на синергията.

Ключови думи: работна сила; нови източници на заетост; селски райони; стратегии за развитие; устойчиво развитие

Дата на публикуване: 2024-09-05